Apostrophen

Германия като аркадия на духовната разкрепостеност, Берлин като Банкок на 20-те години, световната столица на един ранен, предимно хомосексуален секстуризъм? Такава е била перспективата, разкриваща се през първите десетилетия на миналия век пред много млади английски писатели и интелектуалци, подтикнала не един и двама от тях да пресекат Ламанша, за да се измъкнат поне за малко от моралния корсет на своето отечество. Някои намират онова, което са търсили, други остават разочаровани, трети се приближават опасно близо до магнитното поле на Хитлер. Във Foreign Affairs хамбургският професор по история на изкуството Волфганг Кемп описва “приключенията на някои англичани в Германия между 1900 и 1947” и перипетиите на една затормозена връзка, и стига до обобщението: “Германия завърта главите на гостите си от Острова, но в последна сметка остава чужда за тях”.

Лелята от Германия

Впрочем още от самото начало има и изключения. На Вирджиния Улф й трябва доста време, за да се възстанови от посещението си в Берлин през 1929; германците били “неописуемо посредствени”. А приятелката й Вита Саквил-Уест допълва: “О, какво гадно, гадно място. Как го мразя само.” Но прогерманският хор заглушава инакомислещите.

Всички подробности, които научаваме от Кемп, са вградени в един разказ, оцветен от комизъм. Форд Мадокс Форд, чието истинско име всъщност е Хюфер, е бил принуден да прекара доста време в Германия докато се сдобие с германски паспорт - необходимо условие, за да наследи богатата си леля в Бопард, а по-късно и за да се разведе безболезнено и евтино с английската си жена. Него едва го свърта в германската провинция, въпреки гостуванията на ексцентричния Езра Паунд, който по онова време пише трубадурска поезия. Т. С. Елиът, американецът преобразил се в англичанин, отива през лятото на 1914 в Марбург, за да учи философия. Той явно се е бил задълбочил изцяло в неокантианството, за да може да пише в едно писмо от края на юли, че в Германия нямало нищо особено, разпростирайки се подробно върху флирта си с дъщерята на своя хазяин. Войната, която избухва няколко дни по-късно, го принуждава без бавене да се завърне в Англия.

Кемп се концентрира предимно върху литературните културни връзки между двете нации. Но книгата му придобива панорамен характер благодарение на това, че тези връзки се разглеждат в съответния обществен и политически контекст, например Марбург и Лайпциг преди Първата световна война, Мюнхен и естествено Берлин между войните, и накрая британската окупационна зона след 1945. Може би най-изненадваща е констатацията на Кемп, че преди и след Първата световна война британските интелектуалци са си представяли Германия като една сравнително либерална страна, особено в сферата на обществения морал.

В леглото с работническата класа

Съчетаването на германските преживявания с английския модернизъм продължава по време на Ваймарската република и дава най-богата реколта в литературното творчество на Кристофър Ишъруд (чиито “Берлински разкази” са залегнали в основата на филма “Кабаре”), У. Х. Одън и Стивън Спендър. За тези млади хомосексуални автори “разкрепостена” Германия е била нещо като Калифорния на 20-те години; не германската ученост и музика, а преди всичко култът към здравето и нудизмът, културата на голото тяло, упражняват върху тях магическо и разтоварващо въздействие – както сексуално, така и интелектуално. Одън превъзнася Берлин като “мечтата на гея” (the buggers daydream), а Спендър словоблудства: “Сексът с работническата класа има разбира се политическо измерение. По този начин лявоориентираните сили могат да поддържат усещането си за истински тесен контакт с работничеството.” Кемп твърди, че в тези думи нямало никаква ирония.

Младите чужденци живеят в невзрачни пансиони, където могат да се хранят евтино, а и където по-лесно установяват контакти с представители на работническата и други класи. Сборник с разкази на новозеландката Катрин Мансфийлд дори е озаглавен “В един германски пансион”. Мансфийлд отива в Германия, за да роди тайно, но детето умира при раждането. След като се съвзема, тя се впуска в нови авантюри, включително с един полски мошеник, който й лепва сифилис (допринесъл за преждевременната й смърт) и който на всичко отгоре изнудва мъжа й. Избягалата от първия си мъж баронеса Рихтхофен заклещва в един баварски пансион чувствителния автор на “Любовникът на лейди Чатърлей” Д. Х. Лорънс, комуто демонстрира еротичното си майсторство. Впрочем: “Тази страстна връзка не я възпира да продължи да упражнява своя специалитет – изневярата.”

Залезът на боговете

Англоезичните естети изживяват тежко културно-политическия обрат след 1933. Кемп показва и обратната страна на английския захлас по Германия: колко лесно елитарното германофилство избива във фашистоидност. През 1936 водачът на британските фашисти сър Осуалд Мозли се оженва в Берлин за Даяна Митфорд, една от дъщерите на лорд Редесдейл; свидетели са райхсканцлерът Адолф Хитлер и райхсминистър д-р Йозеф Гьобелс. Сестрата на Даяна, Юнити, която боготвори Хитлер и затова се премества да живее в Мюнхен, се гръмва в главата, защото “не може да понесе” избухването на войната между Англия и Германия. Куршумът обаче засяда в мозъка й, лекарите не се решават на операция и тя е експатрирана обратно в Англия, където доживява до края на 40-те години. Преди да я изпишат тя е посетена в болницата от Хитлер, който й връчва значка на НСДАП. Юнити взима значката и я глътва в знак на вечна преданост; фюрерът, казват, бил леко потресен.

Английската общественост прощава сравнително лесно прегрешението на своя най-комичен автор, сатирика П. Г. Удхаус, който попада в орбитата на нацистката пропаганда по-скоро по стечение на обстоятелствата. През 1940 той е задържан от вермахта в къщата си в южна Франция и след половингодишно пленничество приема да напише шест благосклонни към Германия беседи, които са излъчени по американското радио Си Би Ес. В замяна на това той и жена му получават свободата си. Езра Паунд обаче, който така и не се отрича от своите ренегатски възгледи, превърнали го в пропагандна маша на Мусолини, е заловен от американските си сънародници, които първо го държат като животно в една затворническа клетка в Пиза, а след това го затварят в лудница край Вашингтон.

В тази светлина поетичните думи на Сирил Конъли, известен навремето литературен критик, който като млад също е изпитал германското притегляне, са отлично намерената кода, с която Кемп завършва своята книга: “Ужасното никога не може да бъде преодоляно, лошото никога не става добро; човек не може да бъде прекалено сериозен. Това е посланието на 40-те години, от което, уви, изглежда, че няма спасение, защото градините на Запада затварят и отсега нататък за всеки артист ще се съди по ехото на неговата самота или качеството на неговото отчаяние.”

Wolfgang Kemp. Foreign Affairs. Hanser