Г. Господинов за миналото и наивността на българската 1989

Обширно интервю с българския писател Георги Господинов беше публикувано в Ел Културал, културната притурка на испанския вестник Ел Мундо. Публикацията е озаглавена "Георги Господинов: "Романът не е ариец"", а авторът Андрес Сеоане отбелязва, че Господинов е "най-представителната фигура на българската следкомуниситческа литература". С разрешението на писателя тук публикуваме само няколко кратки откъса от интервюто, което е по повод испанския превод на "Физика на тъгата".

Тъгата, която изследвате, е отвъдпоколенческа, задържа се във времето и хората. Кои са особеностите на българската тъга?

Когато говорим за българска тъга, трябва да имаме предвид, че самата българска дума е много специфична от фонетична гледна точка. Ако се опитате да я произнесете, ще усетите, че има един вид задавяне, нещо гърлено, което остава неизказано, непроизнесено. Тъгата по онова, което остава неизречено. В българското семейство има една особена култура на мълчанието по лични теми. Познаваме тъгите на старите империи, турския хюзюн и португалската саудаде, които са тъги по всичко онова, което си притежавал и после си загубил. В този смисъл българската тъга е по един свят, който никога не ни е принадлежал, но въпреки това имаме усещането, че сме изгубили.

Фантазията за възстановяване на миналото, за това как се изчерпва утопичният му потенциал, е ключова тема на съвременната фикция. Способен ли е езикът да пресъздаде или да подобри миналото?

Езикът е способен да опитоми миналото, да го разкаже, да ни накара да го разберем, да живеем с него. Но да се пресъздаде или подобри е опасна игра. Много от днешните идеологии се легитимрат чрез миналото, чрез едно „измислено“, пресъздадено и възстановено минало. Малко в стил Make the past great again.

Манията по капсулите на времето говори за една проекция към бъдещето, особено силна през седемдесетте и осемдесетте години. Защо вече не съществува това усещане?

Защото страдаме от остър дефицит на бъдеще. Ще го кажа по следния парадоксален начин – в нашето минало имаше много повече бъдеще, отколкото днес. Имаме усещането, че се намираме на ръба, че нищо добро не ни чака - и затова бавно започваме да се обръщаме назад. Бъдещето е отменено, днес живеем с това усещане. Но все пак намирам това усещане, този вид знание за здравословно. Нашите мании по бъдещето никога не са ни разрешавали проблемите и най-после започваме да го разбираме. Може да стигнем до Марс, но това няма да ни помогне да излезем от кухнята на собствените си скандали.

Изминаха почти три десетилетия от падането на Стената и България вече е част от ЕС: какво е останало днес от онази България отпреди 89-та? Изчезнало ли е онова клаустрофобично усещане за изолираност, което чувстваме в романа?

Бях на 21 години, студент, когато падна Стената. Голяма част от живота на моето поколение мина по улиците на града, по митинги и протести. Спомням си, че на един от първите митинги един колега от университета ни каза: „Не че искам да ви обезкуражавам, но трябва да мине поне една година, за да се променят нещата тук“. И ние му отвърнахме: „Какво говориш, цяла година!?“. Сега, трийсет години по-късно, единствено можем да се смеем на онази наивност. Не съм сигурен, че тази клаустрофобия е изчезнала, поне не за моето поколение, а и за предишното. Още не сме си разказали изцяло историята на онова време, не сме си разказали травмите и личните истории.

Превод от испански Мария Вутова