В България това се случва за първи път

Кампанията за кмет на София може и да е скучна и предопределена, но със сигурност не е момент от политическата история, който ще остане извън учебниците. Причина за това е падането на едно табу: първият за България опит да се явиш на избори, без да се налага да криеш сексуалната си ориентация.

Опитът е на Виктор Лилов от партия ДЕОС, музикален продуцент, известен като противник на АКТА и активен участник в протестите от 2013-2014 година. Сред идеите му за София се забелязват някои категорични намерения, каквито са обещанията за регулиране на ромските гета и за по-добро посрещане на бежанците. Но тези идеи рядко се дебатират в медиите. Заменя ги интересът към онова, което самият Лилов казва пред сайта “Маргиналия”: “Нито крия своята ориентация, нито се срамувам от себе си”. И пояснява: сексуалната ориентация не е “определящ[а] за твоето публично поведение, но става определящ[а], когато това се крие, когато е тайна. Познавам доста български политици, които са жертва на тази своя лична тайна”.

Четири десетилетия по-късно

В сравнение с даденостите в Европа, този пример е закъснял с близо 40 години. Но пък е крачка напред - не към “пропагандирането” на хомосексуалността, както биха се изразили в редица авторитарни страни, а към признаването на едно различие за естествено и равнопоставено. Път, без който днешна Западна Европа нямаше да може да стигне до нормалното възприемане на кметовете на Париж и Берлин - двама от политиците, които бяха избрани към момент, когато вече бяха обявили публично нетрадиционната си сексуална ориентация. При това тази информация никога не е била натоварена с кой знае каква сензационност. Но за да се стигне дотук, бяха нужни години.

Първите политици, които се кандидатират за изборни длъжности, след като вече са обявили нетрадиционната си сексуалност, се появяват в Европа и САЩ през 70-те години на миналия век. Общото при тях е, че са жертва на подигравки, подозрения и обвинения, като само малцина успяват да пробият на политическата сцена. Повечето от успелите влизат в историята тъкмо с премахването на това табу, а не непременно с политиката, която правят.

Първите нарушители на голямото табу

В САЩ, например, първият кандидат за изборна длъжност, предварително декларирал своята хомосексуалност, е Кети Козаченко, спечелила изборите за съвета в Ан Арбър, Мичиган, през 1974 година. Нейният успех идва след примерите на други нейни предшественици, обявили своята хомосексуалност, след като вече са заемали определена длъжност.

Европейският аналог на Козаченко е италианският политик Анджело Педзана, избран в парламента през 1979-а - години след като е обявил собствената си сексуална ориентация и многократно е отстоявал правата на гей общността в тогавашния СССР. Педзана е обаче по-малко известен от своя холандски предшественик Коос Хъйсен, който е смятан за първия депутат в света, декларирал открито, че е гей. Разликата между холандеца и италианеца е обаче от значение - Хъйсен обявява своята сексуална ориентация година след като вече е спечелил изборите през 1976-а.

В тази поредица от първи нарушители на голямото табу има и един кандидат за президент. Това е философът либертарианец Джон Хоспърс, който през 1972 година неуспешно се кандидатира за Белия дом.

България има много да наваксва

Бързият преглед в интернет дава донякъде представа за тенденцията от последните десетилетия. През 1970-те години в Европа има (поне) трима политици с открито декларирана хомосексуална ориентация, през 80-те те са (поне) шестима, а през 90-те - близо двайсетима. Характерен за последните петнайсетина години е не само нарастващият успех на хората с нетрадиционна сексуална ориентация при кандидатирането им за изборни постове (в Западна и Централна Европа и в Северна Америка), но и бавното банализиране на този аспект от биографията на кандидата. На това се беше надявал и Бертран Деланое през 1998, още преди да се кандидатира за кмет на Париж: “Казах си, че ако искам да помогна с нещо, моят принос би трябвало да бъде в банализирането на тази тема”. Тогава се смяташе, че Деланое “наваксва” закъснение от двайсетина години спрямо първите смели политици от двата континента. България има да наваксва четиридесет.