Вижте ме какво ям

Анализ от проф. Ивайло Дичев:

Ако настроите погледа си с 30 години назад, ще си дадете сметка за нашествието на храната в живота ни. Нямам предвид самата субстанция, на която наблягахме и навремето; говоря за образите на храната - рецепти, готвещи и ядящи звезди, кулинарни пътешественици, блогъри, които обснимат сготвените блюда, преди (или дори вместо) да ги консумират. Както каза изследователката на храненето Райна Гаврилова, вече не се случва културни хора да седнат някъде и разговорът да не се завърти около някаква хранителна тема - точно както по-рано се завърташе около последната прочетена книга.

От една страна средната ни класа се научи, че на маса не само се мучи - ммм, чудно, сипи още малко. Социалното хранене е повод да изказваш сложни съждения за консистенцията на соса, да различаваш куркума от шафран и при сгода да разкажеш за един ориз, който си ял в Гоа. Разбира се, като във всеки културен разговор трябва да се вмъкват капризи и идиосинкразии - някакви неща, които никога не слагаш на риба, други, които не хапваш за нищо на света, трети, които безуспешно караш да яде дъщеря ти. Да не отваряме темата за религиозните забрани, които по други места някак естествено се върнаха на дневен ред заедно с лайфстайл културата.

Що е то "хранителна порнография"

Най-добре върви приказката днес, когато става дума за здравословни храни: за или против наситените мазнини, глутена, фибрите, желязото. Ако пък в компанията има вегетарианец, не дай си боже веган, разговорът просто няма да отлепи от трапезната тематика. „Грижата за себе си“, в която Мишел Фуко видя вектор на индивидуализацията, днес от сексуалността като че ли е изместена към хранителния режим. Отслабване, детокс, просветляване на мислите. Една моя приятелка всяка година пристига в България с нова диета, която популяризира с личен пример. Този път се беше ентусиазирала от американската „палеодиета“ - ядеш само неща, които човекът е можел да си позволи преди да уседне и да започне да добива жито, мляко, картофи. И тъй, компанията се пренесе във времето на палеолита и дълго обсъждахме какви точно корени може да е имало тогава, колко дълго са тичали след антилопата и колко добре са се чувствали. И дали уискито може да се брои за ферментирали палео-плодове.

Забележителното е, че върху разговора за храната днес се надгражда един тъй да се каже световен мета-разговор в мрежата. Значи не просто ям и споделям усещанията си с околните - чувствам се длъжен да се похваля с преживяването си пред хора, които няма как да помиришат гозбата. Иначе за какво се мъча да ям? През 1980-те години се появи терминът „хранителна порнография“ - пищно излагане на апетитна храна, която манипулираха фотографски с филтри и осветление, та дори подобряваха с ярки пластмасови елементи, които на видеото изглеждаха по-естествени от истинския продукт. Днес всеки собственик на мобилен телефон е самодеен "порнограф" и изкушава приятелите си с поднесената в ресторанта порция. Може изобщо да не обичаш морски дарове, но зрелището е толкова впечатляващо, че как да не го качиш в Инстаграм? Хвалиш се пред дигиталните си приятели и чак започваш сам да завиждаш на себе си. Защото неусетно се е случил грандиозен културен обрат: наслаждаваме се все по-малко на самата храна, все по-апетитни ни стават образите ѝ.

Същия ефект, макар с елемент на абстрактно мислене, имат заглавията на ястията от менюто. Бьоф Строганоф… Патешко магре върху канапе от гъши дроб... При салатите най-често се търси екзотика: няколко свежи стръка ви осигуряват пътуване до Ница, Калифорния, Мароко. Салатният жанр не е много добре установен у нас, така че свободата е най-голяма. Но пак дава повод за спорове и експертиза кое е гръцка, кое е шопска. В друга посока вървят умилителни названия като „кюфтенце“ и „сосче“: внушението е за уют като при баба, която с тези умалителни, предполага се, ви е тикала кюфтенцата в устата. От трета - героиката на хранителния национализъм. Шишчето, значи, може да си е съвсем ориенталско, но ако е кръстено „по хайдушки“, тъй разтупва гърдите ти, че чак си готов да лепнеш двайсетолевка върху челото на кларинетиста.

Цари странното вярване, че колкото по-назад се връщаме, толкова по-добре са яли предците ни. Не може онези славни хора да не са похапвали също така славно! Е да, когато работи коремът, логиката мълчи. Защото дори да не стигаме до палеолита, кухнята на предците изглежда леко скучна, ако се махнат от нея неща като домати, чушки, картофи, боб, подправки. Пък и помислете - обичаме да се идентифицираме с потиснатия народ, при храната обаче все гледаме към султанската трапеза.

Ям, значи съществувам

Не знам дали се отказахме да правим национална култура, но върху националната кухня все по-активно работим. Идеята е да ядем едни определени неща вътре в туристико-политическите граници на държавата и никой да не ни ги оспорва: нито сиренето, нито ракията, а ако пък някой прекръсти киселото мляко на „йогурт“, направо се хващаме за ятаганите. Трудността с трапезната българщина обаче е в това, че няма кой да удържа канона и след края на Балкантурист дори изконната шопска салата, измислена през 1960-те, се прави със или без чушки, магданоз, шунка, маслини. Вземете дори едно такова патриотично нещо като таратора - на едно място слагат чесън, на друго - не, може да има или да няма орехи и копър. Според каквото се намира в хладилника. В една стара рецептурна книга срещнах нулевото ниво на таратора - вода с чесън и оцет. Да, националното строителство не е лесна работа; след одите и монументите, днес то май трябва да мине през рецептите, а ако не и направо през клиповете на показно готвене в Ютюб.

Не знам как стана така, че храната се озова в центъра на културата. Може би причината е, че храненето си остава най-егоистичното действие - дори сексът предполага сътрудничество, докато коремът си е само мой. Едно общество, в което индивидът е последният носител на смисъл, неслучайно кръжи все по-интензивно около субстанцията, която потъва в моето, лично моето тяло. После идва всичко останало - възвишената естетика на вкусовата експертиза, научно обоснованите разбирания за ползата, която ми се принася, параноичните страхове, че корпорациите ме тровят с химикали. И така най-самотното физиологическо преживяване се оказва най-заразителното зрелище.

*****

Разгледайте и тези фотогалерии: