Българският преход в спомена на висш германски дипломат

Свалянето на Тодор Живков от власт, казва германският дипломат, е било решено още на 9 ноември в Политбюро на ЦК на БКП.

"Една година преди това се носеха слухове за евентуалния приемник на Живков. Според нас те не се конкретизираха, защото

Живков беше извънредно доминантна фигура

и ние не можехме да си представим, че е възможна някаква промяна в нормални рамки. Всички, които биха били подходящи за този пост, които бяха гъвкави, интелигентни и харизматични, бяха или избутани от него в периферията на властта, или отстранени.

В същото време ние не вярвахме, че приспособявайки се към развитието в Съветския съюз, Живков ще може да стабилизира позициите си. Смятахме, че той не е в състояние да стори това. Пред посетители Живков често казваше:

“Днес мога да управлявам, както управлявах досега, но младите – и сочеше към Младенов или други – няма да могат да управляват така в бъдеще. Знаем това. Ще има повече перестройка и гласност, но докато съм аз - ха,ха”.

За Тодор Живков тогавашният германски посланик Валтер Левалтер разказва:

“Той беше стъпил здраво с двата крака в миналото. Имаше дълга история на преодолени изпитания с различни властници в Кремъл. Все пак той правеше силно впечатление, бе се изградил в известен смисъл като личност. Ние знаехме естествено, в какви жестокости бе участвал в началния си период. Знаехме също, че стабилизирането на режима означава едно: че в България няма да има свобода. Ето защо не му ръкопляскахме, но все пак ... той бе президент! Като личност обаче той се открояваше доста силно – не мога да отрека това.”

Германският външен министър иска среща и с български десиденти

В разговора с Дойче Веле Валтер Левалтер описва първата среща на български дисиденти с германския външен министър Ханс-Дитрих Геншер, на 19 януари 1990 година:

„Геншер и Младенов се познаваха вече от години и когато Младенов стана президент, той покани германския външен министър да го посети. Предвидено бе посещението да е в най-скоро време. Но Геншер имаше само един свободен ден.

19 януари 1990 година. От германска страна казаха: “Ще пристигнем сутринта и ще отлетим вечерта. С кратка програма в София - с външния министър Бойко Димитров и президента Младенов, но аз /Геншер/ искам да говоря и с опозицията.”

Уговорихме среща с 14 представители на опозицията, въпреки че на този ден бе предвидено заседание на кръглата маса. В деня, в който Геншер се отправи за България, над София бе паднала мъгла и той не можеше да се приземи. Самолетът кръжа над София – може би цял час. В това време се дискутираше какво да се прави. Младенов отправи любезно послание до Геншер: “Моля, отлетете за Бургас и аз ще дойда и ще се срещнем там”. Господин Геншер, като рутиниран и преди всичко недоверчив политик, каза:

“Правят това, само за да не се срещнем с опозиционерите. Мъгла ли? Виждам излитащи самолети!” Но да се каца и излита е различно. Отговорът на Геншер гласеше: “Приемам с удоволствие Вашата покана, но ще съм Ви благодарен, ако вземете опозицията с Вас в самолета за Бургас.”

Власт и опозиция заедно на борда

Бойко Димитров отвърна веднага: “Разбира се, те могат да летят с мен в самолета.”. Аз бях на летището, но къде е опозицията? Срещата бе уговорена за следобеда. Обади ми се моят преводач Шенк, който бе в НДК, за да наблюдава уреденото там заседание на кръглата маса. Възложено му бе да информира министъра за хода на разговорите на кръглата маса.

Той ми съобщи: “Добре, че се свързвам с Вас, кръглата маса се провали, правителството не изпълни предпоставките и сега се разотиват”. Казах му: “Господин Шенк, за Бога, съберете колкото можете опозиционери, качете ги на такси и елате на летището, но бързайте. Димитров иска да отлети скоро.”

Опозиционерите пристигнаха с две таксита, до самия самолет. Не бяха предвидените 14, но все пак добра комбинация – Желев, Петер Дертлиев, председателят на българската социалдемократическа партия, д-р Тренчев, председателят на Подкрепа, д-р Петер Берон от Екогласност, Георги Спасов, говорителят на СДС ... Качиха се на правителствения самолет. Аз седнах отпред с опозиционерите. Бойко Димитров седеше отзад в един салон. По едно време дойде при нас и повика опозиционерите в салона. Аз нарочно не отидох с тях, защото си помислих: “Това е вътрешнобългарска работа. Там няма какво да се бъркаш.” Впоследствие Димитров потвърди, че това е била първата му официална среща с официални представители на опозицията.

Пристигнахме в Бургас. Моят външен министър беше още много ядосан, смяташе че се касаело за клопка. Обаче програмата се разви добре. Първо двамата външни министри разговаряха в колата на път за хотела. След това се състоя едночасов разговор на външните министри с президента и след това бе даден обяд с Младенов, на който присъстваха и опозиционерите.

Последва пресконференция с всички участващи. Представете си картината! На пресконференцията журналистите можеха да поставят въпроси – на президента, на външните министри и на опозиционерите. И макар че вече беше отминало леденото време на еднопартийното господство, това все пак бе първата среща от този род! “

Дали опозиционните сили имаха верен усет за това, което трябваше да сторят?

Дали – както смятат някои политически наблюдатели – опозиционните сили пропуснаха важни решения, за да потърсят отговорност от комунистите точно в момента, в който те се бяха спотаили уплашени? Според Валтер Левалтер:

“Спомням си за ситуацията през зимата 1990/91. Защо Желев настояваше да се състави правителство, включващо всички политически сили? Вероятно защото се опасяваше, че развитието на улицата може да се прехвърли в други сфери. Имаше сили в демократичния спектър, които залагаха на до известна степен революционно развитие по посока на демократизацията, които искаха да ликвидират останалите структури на комунистическата партия.

Тъй като на основата на такава стратегия не е възможен политически преход, това естествено изпълваше със загриженост Желев, който бе добър политически аналитик. Необходима бе икономическа и политическа промяна, едновременно. В една моного опасна ситуация. Полето за действие не бе голямо.”

В България все още се чуват критични гласове, че тогава никой от отговорните комунисти не бе изправен пред съда. Валтер Левалтер обаче припомня, че по това време в България не е имало фунциониращо провосъдие, че решавашите постове в съдебната система бяха още в ръцете на стари комунисти:

"Тези, които казваха, трябва да стане още по-лощо, за да стане по-добре, искаха всъщност да възникне революционна ситуация. По това време и в тази обстановка това не би било в интерес на България. Никъде нямаше революционнна ситуация. Слава Богу! В нито една от страните, които се отърваха от комунизма и които сега са сред европейските плуралистични общества. В нито една от тези страни преходът не се извърши с кървава революция. И в България такава революция би задълбочила още повече катастрофата.

"Известна агресивност е също присъща на демокрацията"

Според мен от съдбоносно значение бе, че комунистическата партия успя да запази кадровата си сплотеност по-добре отколкото в други социалистически страни. За това има исторически и социологически причини. В Полша, Чехословакия и Унгария имаше парламентарни системи.

В България обаче не е имало функциониращи плуралистични системи. Това е историческа ипотека върху политическото развитие сред 1945 или 1989 година, която остави дълбоки следи. Ако на България се даде кредит от 20 години, за да навакса това развитие, то сега или 2009-та година ще е вече време да са налице консолидирани партии в политическия спектър, с консолидирани кадри. Все още обаче нещата са в движение, което е жалко. Не е налице стабилна система на солидарност, на която да се уповава партийният лидер, когато поема политически рискове.

От друга страна положителното в това развитие е, че българската общественост е неспокойна, непримирима. Знам, че изпадам в противоречие с това, което току що казах. Но констатирам, че както тогава, през 1989/90, и сега обществеността може да бъде мобилизирана, когато политиците се провалят. Това е положително.

България нямаше да се отърве от комунизма, ако не беше тази възможност да се мобилизира обществеността и хората да бъдат убедени да демонстират и да кажат “Долу тези, не ги искаме!” Известна агресивност е също присъща на демокрацията."

От този разговор на Румяна Таслакова с Валтер Левалтер, продължил повече от три часа, цитираме само кратки извадки. Целият текст ще публикуваме в книга, която ще излезе в България.