България: 107 години по-късно
20 септември 2015"Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи на преуспяването й. Такова е желанието на народа ми, такава е неговата воля…" Из "Манифестът за обявяване Независимостта на Княжество България"
Осъзнаваме ли колко важен празник е 22 септември? По-възрастните от нас са го изучавали пътьом, притулен измежду идеологическите дати в учебниците по история. Младите пък са толкова свръхинформирани, че дори нямат време да се замислят по-задълбочено върху значението на този ден. Пък и "независимостта" е твърде абстрактно понятие. Дори то ни е някак неудобно. Много по-лесно и примамливо е да се самоокайваме, че като малка страна винаги сме длъжни да се подчиним на някой "голям брат", че ни е отредена участта на жертви на световни заговори, че сме твърде бедни, за да бъдем независими и т.н. и т.н.
Възможно е, стига да го искаме наистина
22 септември обаче ни казва нещо изключително важно: че е възможно и такова българско дело, постигнато с проявена политическа зрелост от всички партии и подкрепено с "многохиляден народен възторг" заради общия идеал, стига да го имаме, разбира се. Защото провъзгласяването на независимостта въвежда стихията на свободата в законова рамка, преобразува васалното княжество в независима държава, поставя ни в контекста на равнопоставеност с другите независими европейски държави и ни приобщава към ценностите на цивилизования свят.
Днес ни е трудно да си представим колко търпение, жертвоготовност, политическа воля и дипломатически умения са били нужни на предците ни, за да се извърви пътят от свободата до независимостта. След Съединението на Княжество България и Източна Румелия за втори път се възправяме срещу несправедливите решения на Великите сили и Берлинския договор, вече опрени и на умелата си външна политика. 22 септември не само връща България като независима държава на Европейската карта, но и отваря различни политически, икономически и духовни хоризонти пред страната ни и пред всеки от нейните граждани, не само възстановява националното ни самочувствие, но утвърждава и националното ни достойнство.
През 1908-ма в старата българска столица е провъзгласена с Манифест независимостта на освободеното ни трийсет години по-рано отечество. И Велико Търново, и църквата “Св. 40 мъченици”, и хълмът Царевец, откъдето министър-председателят Александър Малинов огласява величавото събитие, са символни места на българската държавност. Избрани са, за да обвържат вековната ни история с очакваното добро бъдеще. Назован така, празникът 22 септември звучи патетично: но нека не забравяме, че във всеки общонационален акт на самоутвърждаване се съдържа и висок патос.
107 години по-късно
Днес, 107 години по-късно, всичко изглежда другояче: прочитите на 22 септември са все по-крайни, дори взаимоизключващи се. Събитието се описва дори и като "жалко". "Какво толкова, просто държавните плащания са прехвърлени от Турция към Русия", изтъкват някои. Пък и съвсем скоро след обявената ни и международнопризната независимост идват войните и катастрофите…