Албанският „канун”: Зъб за зъб, око за око

Лилиана Луани отново е на път: един час с колата, после 45 минути с лодка и още половин час път пеша - за толкова време учителката стига до крайната си цел. Три пъти седмично тя пътува до Мазрек, малко селце в Северна Албания, за да учи деца на четмо и писмо – при това без заплащане.

Тези деца не ходят на училище, защото родителите им не ги пускат от страх да не станат жертва на кръвно отмъщение. 58-годишната Луани ги нарича "моите деца". Тя се грижи за около 30-тина деца в района на Шкодра. Преподава им с учебници, закупени със средства от дарителски кампании, и по седмична програма, която самата тя е изготвила.

Стара, незараснала рана

В Албания обикновено премълчават темата за кръвното отмъщение, защото е срамно, че този крайно архаичен обичай продължава да се спазва в някои части на страната и до наши дни. В продължение на векове животът в Северна Албания се е подчинявал на т.нар. канун - албанското обичайно право, което почива на принципа ”зъб за зъб, око за око”. Според разпространените схващания, убийството на член от семейството може да бъде отмъстено с убийство на човек от враждуващото семейство. Правото на кръвно отмъщение не се е отнасяло до жените, както до децата под 16-годишна възраст, но днес това неписано правило все по-често се нарушава. Нерядко „Канунът” служи само като оправдание за обикновени криминални престъпления.

Законът наказва кръвното отмъщение с 30 години затвор или дори доживотна присъда, но в Албания съществува един вид паралелно правораздаване. Много от жертвите на кръвна мъст не подават жалби пред официалните власти, защото се страхуват от нова лична саморазправа, а това красноречиво доказва липсата на доверие в правосъдните органи.

Живот в плен

Албанският омбудсман по проблемите на човешките права Игли Тотозани обвинява държавата в равнодушие. В последния си доклад по темата той пише: "Държавните институции не се отнасят сериозно към проблема за кръвното отмъщение. Липсват точни полицейски статистики за броя на убийствата и застрашените семейства".

По данни на Албанския комитет за национално помирение, през 2013 г.е имало около хиляда албански деца, принудени да живеят в пълна изолация. Твърди се, че днес те са не повече от 40. Лилиана Луани обаче искрено се съмнява в това: "Знам много добре на колко деца помагам. Но цифрите тук не са най-важното, защото всяко дете, принудено да живее в такава изолация, е едно в повече", казва учителката. От собствен опит тя знае, че подобни деца така и не успяват да се научат истински да четат и пишат, и че проблемите им ги преследват и по-късно - в юношеска възраст. Изолацията ги травматизира, те си мечтаят за външния свят и се опитват да се отърват от нея. Онези, които могат да си го позволят, водят виртуален живот във Фейсбук или другите социални мрежи, посочва тя.

Не само учебни занятия  

Когато едно семейство е застращено от вендета, децата им не могат да се движат свободно навън, освен ако „семейните им врагове” не са обещали мир. В противен случай децата минават "в нелегалност" в продължение на години - спират да ходят на училище или го посещават спорадично. "Най-вече момчетата не желаят да се крият и така се излагат на голяма опасност", казва учителката Луани. Такъв е случаят с 16-годишно момче от нейната група, което често излизало навън, докато един ден не го намерили застреляно.

Заниманията с такива деца са много повече от уроци по четене и писане. Луани се опитва също да разговаря с близките им. "Много от децата растат в среда на омраза и страх. Затова не е лесно да им обясниш, че кръвното отмъщение е престъпление. Опитвам се да ги уча на толерантност и помирение, но влиянието на семейните вражди е много силно."

От 10 години насам основната учителка на практика работи и като психоложка, възпитателка и социална работничка. Отскоро албанската държава е започнала да я подпомага, за да може да дава уроци на живеещите в изолация деца.