Ако протестите в България облекат с доверие Радев

Коментар на Георги Лозанов:

Каквито и противоположни интерпретации да пораждат протестите, тази на проф. Георги Фотев си остава безспорна. Площадното недоволство, според него, е израз на дълбока криза на доверието, което е основна ценност в политиката и въобще в цялата публична сфера. То дава легитимност на публичните фигури и съответно липсата му делегитимира действията им – толкова повече, колкото по-високо стоят в йерархията.

Така че на персонално ниво кризата преди всичко „удари“ министър-председателя и главния прокурор, чиито оставки хиляди протестиращи искат от 50 дни. Като тук по-съществен от мащаба на протестите е мащабът на подкрепата им в обществото. Колко голям трябва да е той, за да изпълниш исканията им, всеки решава себе си. Но очевидно и министър-председателят, и главният прокурор считат, че са „на червено“, защото предприеха ходове за набавяне на легитимност с днешна дата, при това поразително сходни.

Управляващите вече си изпускат нервите

На 28-я ден от протестите министър-председателят свика актива на партията си, а на 45-я ден главният прокурор свика подчинените си прокурори. И в двата случая, за да им засвидетелстват доверие. Не знам как те и техните пиари оценяват ефекта от подобни сбирки, но за външния наблюдател е ясно, че когато търсиш доверие от хора, които зависят от теб, само задълбочаваш недоверието към себе си. Защото демонстрираш силата на зависимостите в политиката, които именно свалят доверието. Не е много по-различен ефектът и от взимането на оставки, които протестиращите не са поискали, тъй като то единствено затвърждава убедеността им, че могат да постигнат исканите оставки. В създалата се ситуация за Бойко Борисов и Иван Гешев едва ли има друг полезен ход, освен оставка, гонг и нов рунд. За тях всичко изглежда предизвестено и е въпрос само на време и на нерви. Впрочем, управляващата коалиция вече започна да си изпуска нервите, засега главно от страна на националистите, които си позволяват махленски обиди към протестиращите. Появи се и местният феномен на контрапротестите, доказал безпомощността си още при протестите срещу правителството на Орешарски.

Къде е Радев?

Далеч по-интересно в случая е поведението на президента, тъй като то е ориентирано към следващия рунд и гради хипотези за изхода му. Румен Радев видя шанс за себе си да заприлича на „умните и красивите“ и също се впусна в набавяне на нова легитимност, различна от тази на институционалната си роля, като се включи в площадното недоволство и прави опити да го оглави. Той използва протестите, за да постави временно в скоби политическата си генеалогия, свързана с БСП и интересите на Кремъл, и да се прелегитимира като демократичен политик от европейски тип. Такъв, какъвто младите хора на улицата искат да видят по върховете на държавата. Подобна прелегитимация се оказа лесна заради вкарването на протестите в стратегията на „близкия хоризонт“ – важно е ГЕРБ да падне от власт, а не и кой ще дойде след тях. Дори само задаването на този въпрос се етикетира като подкрепа за Борисов и Гешев. А режисьорът Теди Москов беше подложен на тежък хейт, само защото с присъщия му шеговит тон да показа, че за него няма особена разлика между Радев и Борисов.

Повтаря ли се сценарият от 2013?

Близкият хоризонт обаче силно увеличава риска настоящите протести да повторят разочарованието на демократичната общност след протестите от 2013-2014 година. И тогава те политически бяха най-близко до „градската десница“ във формата на Реформаторския блок, но върнаха на власт ГЕРБ, а представители на „блока“ влязоха в управлението на страната. За да им се наложи не след дълго да го напуснат с чувството, че са се излъгали (знакова в това отношение е оставката на Христо Иванов като министър на правосъдието). Източникът на разочарованието беше запазеното влияние на Делян Пеевски, тъкмо заради когото се вдигна протестната вълна ДАНСwithme.

Не е трудно да си представим, че ако протестите сега облекат с доверие Радев, след изборите ще се формира правителство в неговия политически спектър, оглавено например от Мая Манолова. А представителите на „градската десница", вече във формата на „Демократична България“, отново ще влязат в управлението – и отново в поддържаща роля. Оттам нататък сценарият е познат – Пеевски със своя кръг за пореден път възпроизвежда влиянието си. Още повече, че Манолова има практика да го подкрепя и даже публично да афишира това. Разбира се, може да не е все Пеевски, а мястото му да се заеме от друг владетел на неясни капитали, завърнал се, да речем от Дубай. И след седем години може да се очаква новата протестна вълна срещу старата властова схема…

Пазете си гласовете от кражба!

Работата е там, че освен буквална кражба на гласове (служебно правителство на Радев вероятно би я ограничило), има и символна (редовно правителство под егидата на Радев със сигурност ще я е осъществило). За да не стане това, този път „градската десница" (или който както иска да я нарича) ще трябва да се пребори за доверието на гражданите – и то не само когато са на площада, а и когато са пред урните. В „мирно време“ на политическите джуджета, дори да имат шанс да пораснат, им трябват години. Но във време на граждански кипеж това може да стане и за една нощ. Стига да се възпротивят на символната кражба на бъдещите им гласове, вместо сами да я подпомагат.