Аватарът на професор Гумбрехт

I'd be safe and warm

If I was in L.A.

California dreamin'

On such a winter's day

(The Mamas & the Papas: California Dreamin')

Ханс Улрих Гумбрехт е щастливец. Той е намерил своето място в света. Нещо повече: той е намерил своята родина, своя президент и своя химн, и в един глас с Америго Бонасера, собственика на погребално бюро от “Кръстникът”, може гордо да заяви: I believe in America. С една дума: Ханс Улрих Гумбрехт е станал американец. Неговите “Калифорнийски графити” са есеистичното излияние на неудържимия, едва ли не атавистичен подтик, накарал един германски професор да се пресели на “западния край на света”, както и на желанието му да ни разкаже за “своята” Америка – умно, емоционално и ненатрапчиво. Още преди да е стигнал до края на книгата, читателят приема признанието на “Сеп” Гумбрехт, че очите му се навлажняват, когато слуша американския химн, така радушно и естествено, както би му било трудно да си представи, да кажем, как Юрген Хабермас, апостолът на концепцията за “конституционния патриотизъм”, се просълзява, когато се зачете в германската конституция.

Малка ода на радостта

Какво му липсва най-много от Германия? “Косматите крака на жените”, отговаря той най-безцеремонно в едно интервю; хумор, който един германски професор никога няма да си позволи, а ако си го позволи, той явно стяга вече куфарите. Гумбрехт пише, че не се е “изнесъл”, нито пък е “емигрирал” от Германия. Аз подозирам, че той просто е избягал. Голямата истина за това бягство не е козметиката, а – отново и отново – националната травма на германците. Това е опит за бягство от съдбата, повелила той да се роди като “внук и племенник на онези, които изкъртваха златните зъби от устата на избитите евреи и хомосексуалисти преди да ги изгорят”.

Това е един повече от нетипичен завой в живота и кариерата на един учен-романист (р. 1948), апострофиран на младини като вундеркинд. Пътят на Гумбрехт от Бохум, където става професор само на 26 години, до днешното му завидно положение на професор по сравнително литературознание в Станфордския университет е запълнен с неуморна преподавателска работа и писане: списъкът с публикациите му, с главни теми литература, комуникации, “епистемология на ежедневната култура”, а напоследък и “естетика на спорта”, обхваща близо 50 ситно напечатани страници.

От повече от двайсет години Гумбрехт живее в Калифорния, където казва, че се чувства така добре, “както никога не съм се чувствал в Германия”; от десет години той е американски гражданин, изпълняващ може би, както сам намеква, с прекаления ентусиазъм на конвертита – а дали не и с типично германско усърдие - ритуалите на американския патриотизъм. Неговата книга е обяснение в любов към Америка и както всяка истинска любов тя е еднопосочна, а критиката към любимия обект – смекчена от мекото калифорнийско слънце. В този смисъл това е най-симпатично небалансираната книга за Америка, която съм чел - без това да намалява нито удоволствието, нито познавателната стойност от нея, включително и в детайли като този: “Когато става дума за Сан Франсиско и не желаете да се издадете, че сте чужденец, казвайте просто the city, може дори СанФран, но никога Сан Франсиско и абсолютно в никакъв случай Фриско.“ “Калифорнийски графити” е една малка ода на радостта от това да бъдеш американец.

В страната на свободата

Средството, което Гумбрехт използва, за да охлажда превъзбудата си, е иронията. Той разказва как само две седмици след окончателното си установяване в Станфорд се наложило да се върне за един колоквиум в Марбах, където скъсал нервите на своите колеги с новите си калифорнийски стойки; разказва за огромното разочарование, което изживял, когато един италиански келнер разкрил немския акцент в произношението му – докато постепенно разбира, че “акцентът или слабото познаване на Шекспир не правят човека чужденец” (поне в Калифорния), а след туй стига и до още по-тънкото прозрение, че “да бъдеш американец е несъвместимо с чувството да бъдеш в някаква среда или част от някакво мнозинство”. Калифорния е абсолютната имигрантска страна, където никой не е чужденец. Гумбрехт се шегува добродушно с градинско-кулинарните радости на сънародниците си, гаври се с колосаната блуза, униформата на американската бизнес-дама, и започва да се гневи, когато заговори за лицемерието и крайностите на американския сексуален морал, “допускащ тематизиране на сексуалността само когато става дума за предотвратяване на полови заболявания и изнасилвания и във връзка с бременноста.”

Гумбрехт, както милиони други преди него, явно също е бил примамен от вековечната мечта/клише за неограничените възможности на Америка: “Може би съм усетил привличането на една култура, в която наистина никоя възможност не е ограничена или изключена, защото нито една действителност не бива да бъде вечно доминираща; в която имат шанс и се налагат и най-абсурдните инициативи. Тук човек трябва да преоткрие себе си вместо света, но ако не го стори, това също е начин на живот, който той сам си е избрал, защото там, където нищо не е установено, никой не може да се размине със свободата.”

Безбройни са степените на тази свобода. Доколкото изобщо може да се говори за някаква специфична “класова черта” на американската средна класа, Гумбрехт я вижда в “свободата от всякаква културна или естетическа амбиция в полза на удобството” и в стремежа към свобода от “попечителската намеса на държавата”, тоест към “пълна независимост от данъчните пари на другите” (което обяснява истеричната и за мнозина в Европа непонятна съпротива срещу здравната реформа на Обама). С огромна изненада той установява, че в новата му родина възможности за работа търсят и духовниците, и че следвайки най-доброто предложение може да сменят дори вероизповеданието си. “Защото основно поле за изява и преди всичко главен работодател в религиозния живот на Америка е общината, а не църквата или изповеданието като върховна инстанция.”

Светлината на Калифорния

От духа на чужди за Европа възможности и представи е облъхнат и университетският елит на Америка, който Гумбрехт определя с оксиморона “демократичната аристокрация”. При това в нея влизат не само професорите, а и студентите, защото едните зависят от другите. “Няма по-меритократична институция от американските университети - пише той. - Студентските оценки за качеството на лекциите и семинарите са най-важното и неотменимо стъпало за издигане в академичния свят.” Същевременно и то съвсем официално университетът отпуска известен бонус на децата на бивши студенти или дори на собствените си професори. Това прилича малко на феодализъм, подхвърля Гумбрехт, но все пак държи на главното: определящи са постиженията, а не произходът. Университетът не е ковачница на кадри (освен в спорта), а място, където се осигурява “континуитетът и равнището на елитите”. Да преподаваш или да си завършил в Харвард, Йейл, Принстън или Станфорд – това е съсловното съзнание и самочувствие, сплотяващо професори и студенти. Дали това е валидно и за по-малките, по-бедни и безименни университети?

Според “Ню Йорк Таймс” филмовата трилогия “Кръстникът” е “най-голямото американско произведение на изкуството на 20 век”. Гумбрехт се отнася с презрение към тази канонизация (и изобщо към манията на сънародниците си за класации и ранглисти), но приема, че в “Кръстникът” е кондензирана една базисна американска митология – митологията на справедливостта. Надеждата на Бонасера да получи справедливост от Дон Вито, изразена със заклинанието I believe in America, е и квинтесенцията на американския индивидуализъм: човек може да очаква от държавата съдебни присъди и решения, но не и справедливост. Това според Гумбрехт е убеждение, което изповядват не само италианските имигранти в “Кръстникът”. Той смята, че логиката на филма се допира и до външната политика на Америка: “Ролята на САЩ в историята на 20 в. изглежда като проекция на решимостта на американското общество да постигне справедливост с лични средства там, където държавата като инстанция на върховна справедливост се е провалила.” Същевременно той защитава Джордж Буш и уверява, че “последната дума за войната в Ирак все още не е казана”. Ала най-голямата му болка е the color line, междата, която се долавяла съвсем осезаемо и в най-учтивия и приятелски разговор между черни и бели американци. “Няма по-сложен, по-упорит и, опасявам се, неразрешим в близка или средна перспектива проблем от този, с който се сдобих заедно с новия си паспорт.”

Но “светлината на калифорнийския Север, която при всяко завръщане среща очите ми едновременно позната и нова”, е по-силна от всичко друго. Тя надделява и над прокрадващото се понякога коварно съмнение “дали онова, което ме очарова в Америка, не е само ехото на една отдавна изчерпала се сила.” Но това е само мимолетно трепване. Той е направил вече своето завещание: “Аз искам да остана на тихоокеанския бряг и след края на живота ми”. Ханс Улрих Гумбрехт е щастливец. Той е намерил своето място не само в този, но и в отвъдния свят.

Hans Ulrich Gumbrecht: California Graffiti. Hanser